Помните ли онзи лаф: "за жената раждането е като казармата за мъжа". Изключително постижение на анонимния народен гений е тази парадоксална аналогия. Кое събира в колективното съзнание два толкова различни типа опит? Преди всичко: принудата; липсата на избор; чувството за самота и изолация; травмата, която остава. Само че голямото мъжко изпитание отпадна.

Дори в една свръхконсервативна институция като армията се случиха значителни промени. Уви, не може да се каже същото за родилните домове (с малки изключения), за системата и нагласите в тях, и изобщо за цялостното отношение към бременните, родилките и новородените у нас.

Все още родилката е

третирана като обект на серия от процедури

а не като активен субект, в чиито усещания, желания, интуиции трябва да се вслушва медицинският екип, за да бъде раждането нетравмиращо и пълноценно изживяване. Но за какви възвишености говорим, когато най-честата команда, като те сложат да легнеш в родилната зала, е "акай", без извинение и на "ти".

Можем да преглътнем глагола (макар че езикът е важен, още повече в такъв момент), да го сметнем за израз на езикова икономия, за най-непосредствено описание на това как трябва да се напъва. Но пък кой ака легнал? По родилките често крещят, че не напъват правилно, но много рядко някой им предлага по-удобна поза. Макар оборудването на много отделения да го позволява.

За родните родилни важи финалът на една трагикомична киноновела на Нани Морети: "Лекарите не знаят да... слушат." На една приятелка бебето й буквално "изпаднало" в кратката отсечка между предродилна и родилна зала, защото никой не й обърнал внимание, като казвала, че вече ражда, да не я местят. Друга, в елитна столична болница, била принудена да "краде" собственото си късащо се от плач бебе, за да го кърми. Когато най-сетне със скандал си го "присвоила", я питали "какво ще стане, ако всяка прави така".

Дано повече майки го правят – в случая само нарушаването на правилата може да ги промени.

Съвременните тенденции се фокусират върху двойката мама-и-бебе като ненакърнимо единство. Впрочем едно от първите неща, които се научават, ако ви предстои раждане в София, е тъкмо делението на АГ болниците според това дали бебето ще е при теб или не. Изглежда подробност от вътрешния ред, но в много случаи от това зависи дали ще потръгне кърменето – а оттук и целият стил на хранене и отглеждане на малкия човек през първите месеци, както и здравето му. Аз избрах къде да родя на първо място по този критерий. А какво става в малките градове с по една болница, скоро и без такава. Какъв е изборът там?

Проблемите тръгват по-отдалеч. Задайте на една бременна простия въпрос кой ви е наблюдаващият лекар и ще видите, че отговорът се оказва неочаквано сложен. Там, където би трябвало да чуете едно име, ще ви бъдат изредени най-малко две, а често и повече със сложни обяснения кой, къде и защо. При това не заради някакви усложнения в бременността. А защото

функционира един особен "Параграф 22"

Казано накъсо, наблюдаващите лекари (регистрирани по здравната каса) не израждат, а лекарите, които израждат, не наблюдават (защото практикуват в болнични отделения и не са регистрирани по здравната каса). Разбира се, вторите могат да следят развитието на бременността, но срещу заплащане. Ако бъдещата майка отрано не е схванала описания "двоен стандарт" и не е "дублирала" лекарите, накрая, когато би трябвало да е най-спокойна и концентрирана, започва големият стрес – къде, при кого да роди.

Привидно ясната и гарантирана медико-социална "пътека" на бременността се къса в ключовия си етап – преди раждането, точно пред вратите на въздесъщия родилен дом. Защото у нас все още алтернатива на болничното раждане няма (като възможност да се роди в родилен център или у дома с акушерка и близки хора наоколо, както е в много европейски страни).

Именно тук, в липсата на алтернативни "пътеки", е и корупционната точка в системата, тук започват уговорките, тарифите и пр. Като въпросът далеч не опира само до парите, а и до предложения към бъдещата майка от типа "да планираме дата на секциото" или "ще ви поставим инжекция да тръгне бебето" и подобни. В такъв случай трябва жената да е много мотивирана и смела, за да отстои правото си на активно естествено раждане.

На този фон неасистираното домашно раждане в семейството на швейцарка и българин в Габрово от края на 2009 г. се случи тъкмо навреме. В цялата си рискованост и радикалност то е симптом за необходимостта от отваряне на системата. Консерваторите и адептите на "готовите истини" го възприеха едва ли не като атентат. Това, което обединява негативните реакции, включително по-умерените и здравомислещите, всъщност е страхът. Страхът, че раждането в България и без това е екстремно преживяване, за да каскадьорстваме допълнително. Всъщност това са

два страха, които по особен начин взаимно се крепят

– от една страна, от самия родилен акт, а от друга - от институциите, до които опираме, за да се справим с него. И с тях – зле, но без тях – още по-зле. Да не забравяме обаче основното – тези майка и баща очакваха своето дете и се бяха подготвяли и поели съответната отговорност за неговото идване. Сравнете с новината отпреди няколко дни за поредното бебе, родено тайно вкъщи, изхвърлено на боклука и открито мъртво.

Тези два случая свидетелстват за съвсем различни явления – от една страна, за предварително обмислен, подготвен акт на млади, образовани хора от средна и висока средна класа, адепти на "естествеността" в най-добрия смисъл на тази дума. И от друга страна, за принудата на бедността и безизходицата.

Родилната практика в България търпи мощен натиск от двете страни и трябва спешно да се променя, да става по-гъвкава и хуманна. Да може да посрещне и справедливите искания на просветени майки като тези, обединени в сайта estestveno.com (горещо го препоръчвам, техните отворени писма и петиции са едни от най-адекватните документи по темите за майчиното здравеопазване и родилните практики), но и случаите на онези родилки под прага на бедността и/или от малцинствата, омъжвани в тинейджърска възраст, лишени от достъп до образование и информация, многодетки по инерция и неизбежност, при които "естеството" е дори в повече.

Тях също именно раждането за момент ги превръща в субект, прави ги видими, поставя ги в пряк досег до държавните институции (както навремето казармата беше инициация за бащите, братята и съпрузите им). И съответните социални служби, психолози, неправителствени организации би трябвало да търсят път към работа с тях и семействата им още от първите дни в родилния дом.

За тази цел, погледнато и от двете камбанарии, трябва на първо място родилните домове

да престанат да се държат като непристъпни крепости

да се отворят – в най-широкия смисъл – към нови практики, нагласи и изисквания; да работят срещу страховете от раждането, да подкрепят активното и естествено раждане, да гарантират правото на избор, сигурността и защитеността на родилката и бебето. Да не отказват достъп на бащата (или друг член на семейството), който също трябва да може да съпреживее раждането.

Накрая, помните ли вица за жената, която увещава мъжа си да не ходи всяка вечер в кръчмата, какво му пречи и с нея някой път да седне да изпият по едно. На мъжа му писва, сяда една вечер, отпиват и казва: "А сега кажи кой ти беше старшина." Тук ще дадем реплика и на жената, на чийто гръб се смеем. Тя отвръща: "А на теб коя ти беше акушерка?"

http://www.dnevnik.bg/analizi/2010/02/09/855383_rajdaneto_-_kazarma/